Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.07.2009 15:05 - Децата и бъдещето
Автор: stone Категория: Тя и той   
Прочетен: 3513 Коментари: 1 Гласове:
4



Наскоро четох нещо от българския писател Георги Марков - този от аферата "българския чадър". Често пъти съм си мислил подобни неща, но не бих ги описал така добре като него, затова просто ще цитирам. Голяма част от написаното беше много актуално и през 1990-те и след това, макар и напоследък нещата да се подобряват.

------------------------------------------------

При моята среща с Боян Българанов, за която вече разказах, той темпераментно извика: „Давате ли си сметка, че след двайсет години ние ще бъдем турско-циганска държава!“

За него това беше най-сериозният проблем, пред който съвременна България бе изправена. Горе-долу по същото време, средата на 60-те години, отрицателният прираст на българското население в страната започна все по-силно да тревожи партийните и държавните ръководители и за известно време се превърна в една от главните теми. Но още преди да предизвика вълнения в официалните среди, още преди да се осъзнае трагичният размер на българското национално безплодие, в печата и по радиото полугласно се промъкнаха сигнали, че раждаемостта на българите е на едно от последните места в света и че българската част на населението застрашително започва да намалява. За първи път в цялата своя история, в години на мир, а според партийната пропаганда — и години на небивало материално благоденствие и щастие, българският народ спря да се множи. Какво означаваше всичко това? Статистически увеличението на общия брой на населението над осем милиона се дължеше ма два фактора — значително намаляване на смъртността, т.е. увеличаване на възрастовата граница, и голям прираст на циганското и турското население. Фактите, че огромен брой млади семейства предпочитаха въобще да нямат деца, а още по-огромен брой семейства се задоволяваха с по едно дете, което означаваше, че до 30–40 години българското население щеше да се стопи наполовина — раздвижи и партия, и държава, и общество. По низовите партийни организации се надигнаха гласове, че нещо трябва да се направи, за да се промени тази опасна тенденция. По кафенетата и клубовете раждаемостта също се обсъждаше под най-различен ъгъл. Имаше хора, които агитираха за връщането на омъжените жени към домакинството и съответно отглеждането на деца, имаше други, които не виждаха нищо лошо в примесването на българска с циганска кръв.

Спомням си покойния Цветан Стоянов, който казваше: „Всъщност това, от което най-много имаме нужда, е горещата циганска кръв и циганската жажда за живот!“

Първата видима реакция на властите беше не да се опитат да си обяснят най-задълбочено застрашителния характер на тази обезпокоителна тенденция, но да се опитат да я прикрият. И този път, както и в много други случаи, властта стана жертва на еснафската си скрупульозност — да се скрие болестта на момата, та ако ще последната и да умре. Никога точни статистически данни не бяха публикувани, но когато Боян Българанов говореше, той явно ги знаеше много добре. Въпросът набързо бе претупан по държавна линия и действията на властта в края на краищата се сведоха до няколко мероприятия, като покачване на ергенския данък от 5 на 10 на сто, увеличаване на отпуските по майчинство и бременност, увеличаване на детските добавки и (най-странното) задължително преименуване на цигани с български имена. Асан стана Асен и Айше стана Ангелина.

Лично аз много се съмнявам дали всички тия мероприятия докоснаха същността на проблема. Кръстосвайки страната, мнозина журналисти и писатели се сблъскваха с тази национална трагедия. Хората не искаха да имат деца. Домовете, в които влизахме и по селата, и по градовете, ни стъписваха със странната си тишина, с призрачното отсъствие на детски викове, смях или плач. Въпросите заставаха пред нас неумолими: Какво стана с нашия народ? Кое възпря силата на земната му кръв, запазила го така дълго през вековете? Къде отидоха многолюдните селски семейства, огромните родове и цялата бликаща жизненост на една възродена нация? Нали всеки знае, че децата са бъдещето? Не е ли отказът от деца отказ от бъдеще?

Печатът, който изразява официалното становище, се опита многократно да обвини младите семейства, че жертвували децата си за сметка на материално по-удобен, по-комфортен живот. Така български социолози обясниха, че първото дете в едно семейство бива забавяно или отхвърляно в името на апартамента, второто дете — в името на автомобила, третото — в името на вилата или обзавеждането и т.н. Друго обяснение, дадено пак с характерната еснафска полуискреност, беше, че нежеланието да се раждат деца било свързано с (цитирам) „порасналата свобода на жената“, която предпочитала да бъде инженер, лекар или нещо друго, но не и да отглежда деца. Имаше само редки намеци, че донякъде материалните несгоди възпрепятствували раждаемостта.

Пак в печата, добре редактирани, се появиха и обяснения на другата страна — семействата. Под формата на строго ограничени анкети и осакатени разговори журналисти се опитаха, доколкото това им беше разрешено, да вникнат по-дълбоко в нежеланието да се раждат деца. Мнозинството от младите двойки се оправдаваха със същите доводи, които преди време ми бе казал моят работник Драго. Отново бе повторено, че поради работната заетост на жената в производството семействата са изправени пред избора или да се лишат от втората заплата (тази на жената), или да се лишат от детето. Изнесе се, че детските домове били със силно ограничен капацитет и че семейства, при които не живеят възрастни родители, фактически нямат никакъв избор, освен да пожертвуват детето. Говори се твърде много и за възпитанието. Внезапно се появи още едно застрашително откритие — че бъдещите граждани на България щяха да бъдат главно деца единаци. А било известно, че самотно израсналото дете, без братчета и сестричета, често се превръщало в егоистично същество със студен и отчужден характер. Така че българите не само щяха да намалеят, но и добродетелността на националния характер щеше да бъде засегната.

Направи ми силно впечатление отговорът, който някои специалисти дадоха на обяснението с материалните трудности. Те заявяваха, че не могат да приемат това обяснение, защото при значително по-суров живот и недоимък българите в миналото винаги са имали много деца. И струва ми се, че тези специалисти имаха известно право. Все повече се убеждавах, че материалните фактори, колкото и важни да бяха, не представляваха главната причина за намаляването на раждаемостта. Това беше толкова очевидно. Достатъчно беше да се посочат младите семейства с много добро материално положение, които също не желаеха да имат деца. Или пък обратното — турското и циганското население, чийто жизнен уровен по никакъв начин не беше по-висок от този на българското население и които въпреки това имаха много деца. Така че истинското обяснение беше по-близо до онова, което моят приятел д-р Д. ми беше казал, отколкото до преките материални проблеми.

Българският печат има един великолепно развит инстинкт, а именно — той знае къде да спре в своите разследвания. Всеки пък, когато журналистът подуши дебелия край на отговорите, които търси, той инстинктивно завива назад и се отказва дори от най-очевидни заключения. Повече от явно беше, че отказът на българите да имат деца точно при режима на комунизма или строителството на социализма беше факт, дълбоко свързан с характера на самата епоха. Това се подчертава още повече от констатацията, че напълно подобни тенденции се наблюдаваха в други подобни страни като Унгария и донякъде Чехословакия. Явно беше също, че не ставаше въпрос за краткотрайна тенденция, а за постоянствуващо явление.

По време на множество командировки, пътувания, срещи с читатели и разни беседи аз почти неизбежно поставях въпроса за децата. Смятам, че и други мои колеги правеха същото, защото явлението бе характерно и предполагаше интересни и правдиви литературни заключения. Но с изключение на няколко подмятания българските писатели не развиха тази тема, защото, както казах, всеки знаеше, че колкото и внимателно да се пишеше, в края на краищата темата се превръщаше в обвинителен акт срещу епохата. В моята новела „ПРАЗНОТО ПРОСТРАНСТВО“ поставих точно този проблем, но в последвалите рецензии и критики същността му бе пренебрегната, като че всеки (с изключение на Ефрем Карамфилов) се направи, че не вижда увеличаващото се празно пространство между българите.

Безспорно въпросът не беше за една или две определени причини, които биха могли да бъдат отстранени с правителствени решения, а за единен комплекс от болестни явления, някои от които вече силно засегнали жизнеспособността на българския народ. Вероятно някой би ми възразил, че изводите ми са по-мрачни, отколкото трябва, че отрицателният български прираст е преходно явление, че в периода на ликвидирането на класическото семейство и създаването на нова, комунистическа форма на свързване на хората е нормално да се изживеят подобни кризи с раждаемостта. Но аз мисля, че БКП прекалено удължи преходния период, като същевременно го претовари с ролята на свой постоянен адвокат. За всеки, който следи фактите, е ясно, че не става въпрос за преходни явления, а за сериозно заболяване на националния дух, чиито тъжни последствия (ако не стане някакво чудо) тепърва ще наблюдаваме.

Когато социолозите говорят за материалната смяна на дете за автомобил, те не се питат за онова, което е породило тази смяна. Те не се питат защо преди сто години например българските семейства не са се отказвали от дете заради каруца или съответната за времето материална придобивка.

Първото, което аз поне съм откривал навред из България като постоянна сянка върху почти всеки български гражданин, като неизказана огромна потиснатост, е общото чувство за безсмислица. Колко много хора под една или друга форма са давали да се разбере, че не виждат никакъв смисъл в това да работят, да създават, да раждат, да се стремят към оставянето на трайни следи във времето. Животът на работниците във фабриката, на работниците в стъкларната, на големия брой селски семейства, с които съдбата ме е срещала, на мнозина пишещи събратя, на служители, на военни, на учители протичаше под странния знак на „ден за ден“. Това не беше блудкаво сантиментално чувство на шепа кафеджийски интелектуалци, въздишащи подир безвъзвратното, а душна, мъчителна атмосфера, проникнала и в последното село. Когато си припомняме или четем за по-старите българи, нашите дядовци и баби, те моментално ни внушават вътрешна непоколебимост и фантастично чувство за сигурност спрямо бъдещето. Като че старият българин виждаше в децата и внуците си естественото продължение на своя собствен живот. И децата до голяма степен представляваха смисъла на неговия живот. Днес живеенето чрез децата и за децата почти се е изпарило. Естествено децата продължават да бъдат източник на радост и обич както преди, но сега те са източник и на едно друго паралелно чувство — страх. Едно от най-честите оправдания, което човек може да чуе от гражданин, съгласил се да преклони глава пред неправдата, или унизително да падне на колене, или да прави някакви принудителни компромиси, или пък просто да си кротува и да се прави, че не забелязва нищо, е:

„Страх ме е за децата!“




Гласувай:
4
0



1. bomber - Така е !
05.08.2009 09:42
Когато станеш родител, ти вече не си независим. Животът ти не е вече твой , а принадлежи на детето, за чиито живот си отговорен. Страхът е от компромиса, който трябва да направиш - дали да си независим и сам, но със свободата да се изразяваш свободно и да си господар на живота си или да си траеш, да се свиваш и ограничаваш в името на бъдещето на детето, чието бъдеще е много вероятно да бъде окепазено, независимо какво ще направиш. Т.е. демотивацията е причина за ниската раждаемост, а тя се подхранва от това, което виждаш в обществото всеки ден . И човек си задава въпроса : "Защо да си усложнявам живота излишно?" и раждането се отлага за неопределено време в бъдещето, с риск никога да не се осъществи.
Аз също съм едно дете , а и сега съм на такава възраст, на която тези въпроси са актуални за мен.
Трябва да се намали несигурността и стресът в обществото, какъвто се яви така нареченият преход към пазарно стопанство.Но това зависи от независимостта на политиците, а те не са такива. Те зависят от чужди фактори - да припомням ли че армията ни е малобройна?
Абе , май се отплеснах, но нещата са свързани.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: stone
Категория: Тя и той
Прочетен: 1611063
Постинги: 106
Коментари: 2433
Гласове: 4350
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930